(1897 ~ 1988)  Отнеха ми любовта В живота си ние

(1897 ~ 1988) 

Отнеха ми любовта

В живота си ние постоянно сме чували въздишка, през която се долавят думите: „ Отнеха ми едно скъпо създание! “ В същина, казано напряко, никой никого не може да отнеме. Най-често хората сами си отиват от нас, или пък ние ги прогонваме с хладината и еднообразието на своя живот. Нека изясним едно огромно неразбирателство, разширено до размерите на същинска прищявка, която хората мъчно разпознават, тъй като тя се е вмъкнала в живота контрабандно нахлула е сред истините като пасажер, който пътува под непознато име. Това неразбирателство лежи в схващането, че някой може да отнеме без вътрешна причина някого от притегателната власт на един непознат живот. Един образец: Имаме двама другари. Те се търсят, тъй като имат потребност един от различен. Тук не става дума за потребност от веществен темперамент, както се търсят, за образец, двама комисионери, или както кредиторът търси своя дебитор. Въпросът се свежда към това, че всеки един от тия двама си мисли, че изхранва другия с преизобилието на своя живот. Всеки живее с увереността, че дава на другия неща прекомерно скъпи, без които оня би пропаднал. Но хората не постоянно са пълноводни извори. Не всеки път ние можем да бъдем задоволителна храна за една душа, или непресекваща наслада за едно сърце. Някой човек не стои на едно място, затова, никой не може да има самоувереността, че ще бъде задоволителен за другия. Това е още по-вярно за такива, които са подложени на бърз процес и чиито хоризонти стремглаво се уголемяват.

Както за физическото развиване на организма през другите възрасти е потребна друга храна, по този начин за другите „ възрасти “ на духовния живот са потребни разнообразни духовни полезности. Ако твоят живот, навици и вътрешен растеж в миналото са вдъхновявали един различен човешки живот, не мисли, изключително, в случай че стоиш на едно и също място, че те ще бъдат блян за тоя другия през цялата безкрайност. Ако ти си една вода, от която един път някой е утолил своята жадност, не мисли, че всеки път ти ще бъдеш това. Някога може да си бил ходило за нечий напредък. Право ли е да мислиш, че това е последното ходило за този някой и че той не ще пожелае да иде по-нагоре?

Прародител на заблудата, както и на прословутата фраза „ лишиха ми го! “ е нашият най-стар другар - егоизмът, който не мисли за непознатото, а единствено за нашето персонално благоденствие.

Ако си цигулар и със своята цигулка си съумял да зарадваш нечие сърце, не очаквай същото, в случай че след тебе е свирил различен цигулар с майсторството и, сръчността на Паганини. Ти си престанал да бъдеш за него виртуозният блян. Не ти остава нищо друго, с изключение на да заработиш интензивно върху себе си и да настигнеш другия. Остави незабавно хленченето, че са ти лишили поклонника. Ти нямаш право да върнеш усета и условията на твоите другари, до оскъдното равнище на твоята свирня.

Не позволявай на твоя нарцисизъм и злоба да те задушат в своята отровна атмосфера. Ако си рационален и чист човек, ти ще дадеш право на всекиго да дири най-високите и най-примамливите върхове на духа..

Кой бяга от положителното? Някой хленчи и подрежда „ Всичко имаше при мене, само че отново ме остави! “ - Тук е вероятен единствено един отговор: Ако при тебе е имало всичко, нямаше да те оставят. Сигурно нещо е липсвало. Потърси го, в случай че го намериш, и го осъществиш в себе си, оня, който те изоставил, отново ще те откри.

Има една истина - елементарна, само че велика в своята елементарност, която, въпреки всичко, мъчно си пробива път. Това е истината, че ничие сърце, на никое създание и на никой меридиан на земята не може да се „ за­стави “, да се насили и да се „ завладее “. Човешкото сърце само може да се завоюва. Какво е това, да спечелиш едно сърце? То значи да го опознаеш, да го обикнеш и да му дадеш цялостна независимост. Когато се приближаваш към него, шепите ти би трябвало да бъдат цялостни с живителните струи, които биха утолили неговата жадност. Да спечелиш едно сърце можеш единствено тогава, когато ти му поднасяш златните зърна от жътвата на твоята любов, а не тъмната си воля да го сложиш в кафез.

Има една загадка в доближаването и във взаимната любов. Тайна е, само че зад нея стои нещо прекомерно понятно и естествено. Както във всяко нещо в живота и в природата, по този начин и във взаимната непосредственост е в действие законът за духовната обмяна. Никой не може да обича някого без вътрешна причина. Ние можем да не осъзнаваме това, само че лицето, което ни е направило неотразимо усещане, в същина, ни дава нещо, което другите не могат да ни дадат. Нашата душа получава като храна животворното облъхване, пристигнало от топлика на тоя различен живот. Може да имаме стотици другари и близки, само че въпреки всичко, чувствуваме духовния апетит и незадоволеността, когато сме надалеч от сродния човек, който сме нарекли другар на душата. Ние се забавляваме с някого, самоизлъгваме се, че сме намерили смисъл в живота, само че в вас безмълвно се простира трагизмът на пустинята, като че потъваме в някакво безсмислено и празно пространство. Отведнъж, обаче, ние срещаме другия, който ни притегля със своя живот. Дружбата сред него и нас може да израства постепенно, само че ние сме уверени, че тоя човек ни носи най-големия подарък в живота, че той ще ни покаже най-възвишените премеждия и най-блестящата наслада. Някаква убеденост, че той е част от нашия личен живот, ни кара да го търсим и даже да го боготворим. За близките той може да няма тая цена, само че нещо в нас го познава по-добре от всички други. Една вътрешна убеденост ни демонстрира, че той е една чудесна градина, в която ще цъфнат най-прекрасните цветя, че е един пълноводен извор, който чака да проправим задръстения му път.

„ Защо ми лишиха щастието? “ - питат обезпокоително в близост. Кой може да ти отнеме щастието, в случай че притегателните сили на твоя дух го държат властно до себе си? Никой и никаква мощ от сътворението на света до през днешния ден, не е могла да раздели две любещи се същества. Случи ли се такова нещо, тогава любовта е отсъствала, връзките са били прекратени и дружбата е била единствено едно механично съществувание, подържано от боязън, от досада или от табиет.

Не може да се разлъчат две същества, в случай че се обичат. Човекът, който ме изоставя, не ме обича. Да желая да го задържа принудително, ще рече да му покажа своето изтощение. Остави ли ме някой, би трябвало да ми бъде ясно, че моята задача е свършена и че е време да насоча кормилото на живота си в други пътища.

Може ли някой да отнеме земята от царствените и властни прегръдки на слънцето? Как може да стане това, когато тази земя и всички твари по нея съществуват и се хранят с любовта на това слънце? Само когато това слънце угасне и едно по-голямо от него я одобри в могъщата си и даряваща обич, чак тогава тя ще го напусне. Но защото това в никакъв случай няма да стане, земята в никакъв случай не ще напусне своя обичан и сияен извор.

Не хленчи и не мисли, че ти си всичко. Когато някой си отива, вгледай се в себе си. Сигурно нещо липсва там, или оня, който те оставя, е утолен към този момент от това, което ти само му даваш. Помисли, дали си една огромна пълноводна река, която носи значителни, блага, или си елементарна бразда, провлечена мързеливо през лъките на живота. Може водите ти да са наситили дребната жадност на нечия уста, само че да не са задоволителни да наситят една огромна жадност, пламнала в душата му.

Не казвай, че са ти лишили любовта. Това, което са ти лишили, не е било твоята обич. Тоя, който си е отишъл от теб, е един пасажер, който се е спрял наоколо, умрял си е и отново е траял своя път. Всички индивиди са пасажери. Дълъг път ги чака. Не искай да ги задържиш при себе си за безконечни времена, тъй като ти не си последният кей на безстопанствен живот. Всеки ден би трябвало да се готвим за огромната самотност, когато ще се почувствуваме отчуждени от околните, с цел да познаем най-голямата си непосредственост - тая с любовта на Всемира. Тази обич, която се струи от студения и равнодушен боязън на звездите, е била, в същина, нашата първа обич. Ние се отдалечихме в миналото от нея, душата ни тогава горко въз-рида, само че ние не познахме тоя рев. Спуснати по лъжливия път на миражите, забравихме, какъв брой беше хубаво в кротките и чисти прегръдки на тая любов!

Не тъгувайте, когато ви оставят. В тоя час вашата задача за другия е свършена. Ако погледнете нагоре, ще видите ослепителния искра на белия връх, който безмълвно чака. Там стои безбурна и притихнала любовта, която в миналото забравихме. В нейните прегръдки е всичкият мир и всичката наслада, която не успяхме да намерим в лъжливия свят на миражите.

Не прогонвай обичта, която цъфнува в сърцето ти и която би трябвало да подариш на някого. Може би, посредством тая любов той ще познае обичта на света.

Не се мъчи да задържиш принудително оня, който си отива. Ти не знаеш, какво е станало у него. Може пътищата ви да се раздвояват таман там, където е най-добре. Може тая разлъка да осмисли това, което е било най-хубаво в живота ви. Не извършвай принуждение върху свободния избор на хората. Мислиш ли, че е добре да задържиш при себе си един човек, когато раздялата е станала в един различен, по-реален свят, където първом се реализира всичко това, което отсетне се реализира на земята?

Отиде ли си някой от твоя живот, пристигнало е неговото време. Дойде ли някой в живота ти, приеми го с ведрината на твоя свободен дух, попитай сърцето си и, в случай че в ударите на това сърце усетиш ритъма и обичта на другото сърце, тогава повярвай на това сърце, тъй като в случай че устата, очите и разсъдъкът могат да се излъжат, сърцето ти - в никакъв случай. В подобен случай, бъди убеден и в това, че никой не може да ти го отнеме. Не, в никакъв случай и никой не е съумял да разлъчи тези, сред които е имало обич!

Из: „ Слънце след стихия “, Георги Томалевски, изд. „ Житно зърно “, 1946 година
Снимка: Георги Томалевски (1897-1988)